Мозайката е една от най-използваните декоративно-монументални техники в България между 60-те и 90-те години на XX век. Това е периодът на зрелия социализъм и в този смисъл, заедно с останалите монументални техники, тя обслужва идеологията и естетиката на социалистическата държава. За това време са характерни два принципа в художественото изграждане на мозаечните произведения – фигуративен (изобразителен) и декоративен, и дватa – подчинени на властващия по това време социалистически реализъм.
Значително място в творчеството в областта на стенно-монументалните изкуства през разглеждания период, заемат автори от станалата известна „пловдивска група“, които полагат основите на утвърждаването на монументалната живопис като регулярна практика в българския художествен живот. В тази група се включват художниците от т. нар. „априлско” поколение, отличаващи се с ярко присъствие в художествения живот на Пловдив, обединени от сходни образно-пластични търсения и общ професионален интерес към монументалната живопис. Ядрото на групата са художниците Йоан Левиев, Димитър Киров, Христо Стефанов, Енчо Пиронков, Георги Божилов – Слона. Те полагат основите на монументалната живопис в теоретичен и практически план (художниците Йоан Левиев и Христо Стефанов са автори на редица публикации по проблемите на монументалната живопис).
В същия период в Пловдив се изявяват и по-млади художници, предимно възпитаници на специалност „Декоративно-монументални изкуства” към Художествената академия (тогава ВИИИ „Николай Павлович”). Това са художниците Вълчан Петров, Ангел Пачаманов, Дечко Дечев, Димо Кенов, Трифон Неделчев и др. В областта на мозайката през 70-те и 80-те години на ХХ в. активно работят Йоан Левиев, Димитър Киров, Трифон Неделчев, Вълчан Петров, Дечко Дечев. Единични мозайки са част от творчеството на Димо Кенов, Георги Божилов – Слона, Георги Бояджиев.
